Най- благата душа

Баба ми Севда, на която съм кръстена почина.

Исках да напиша нещо…не че не съм губила хора, които обичам много преди…но исках да напиша нещо само за нея.
Не защото го заслужава повече, а защото искам да разкажа, за да може всички да знаят. И поне веднъж прожекторите, вниманието, емоциите да са само и единствено за нея и за никой друг.

Защо?

Защото това беше жена, която тихо, усмихнато, без да търси внимание правеше всичко по силите си за хората около нея. Беше силна, изпълнена с любов, смиреност, трудолюбивост, чувство за хумор, нежност, искреност, приветливост и винаги готова с вкусна гозба да те нахрани и да се погрижи за теб.
Самата тя беше нисичка и фина, с мек глас.  Казвахме й малката баба Севда….но духът й беше огромен.

Като деца често прекарвахме летните ваканции с нея. Тя сама успяваше да гледа със седмици пет от нас - братовчедките и нас със сестра ми и брат ми…Никой! Никой не е успявал да се пребори сам и с петима ни, но тя можеше. Сама. Ние бяхме лудетини до дупка. Но тя го правеше с лекота. Без да иска нищо в замяна, дори благодаря. Никога не се оплакваше, никога не ни дерзаеше, никога не беше намръщена( ех, добре де, изкарахме я извън нерви един два пъти…).

С годините разбрах колко труден е бил животът й и често си мислех как е оцеляла.
Но най- много се чудех как след всичките мъки, тежести, проблеми нямаше и капка цинизъм или сърдитост в нея. Нямаше злоба, нямаше обвинителност, нямаше дерзание, самосъжаление….Беше обратното, раздаваше се за най- близките, без много шум, смирено, искрено и с усмивка и без да иска нищо в замяна. Как успяваше и от къде идваше тази светлина и благост…......................

И всички го знаехме и я обичахме много….но сега искам да го извикам от покривите…искам всички да чуят, да знаят, че една от най-благите души ни напусна. 

Тихо, без много шум и фанфари си отиде един безкрайно силен човек за пример за всички нас. 

Поклон, бабе! 

Обичаме те!